Колко малко са 20 лева?

Преди няколко дни чаках на опашка пред кварталната лафка. Да, срам ме е, признавам. Та, докато чаках на опашка пред кварталната лафка и се срамувах, че го правя, се загледах в жената, която беше на ред. Бедна женица изглеждаше. Класическа 70-годишна българска дама. С палтенце, което отдавна не е прано, не защото жената не държи на чистотата, а защото само едно палтенце има и ако го изпере, с какво ще излезе утре. Обувките й – от онези, които днес трудно ще намериш по магазините. Не знам как да ги опиша – едни такива, дето преди 30 години всички ги имаха. Ципът на чантата й беше скъсан, но пък това беше цип на външно джобче – иначе чантичката си върши чудесна работа. Косата – смачкана и традиционно подстригана късо. Но пък боядисана – в червено, както си му е редът.  

- … и едно билетче от Златните пирамиди. Абе, я ми дай две, две ми дай направо. А от милионите даде ли ми?

- Да, да, ето ги милионите. За тях даже не те питам – направо ти ги давам.

Засмяха се – женицата и продавачката на кварталната лафка, пред която се срамувах, че стоя. Беше ясно, че се познават. Може би са съседки. А може би жената често идва да си пазарува милиони.

- 20 лева! – произнесе продавачката накрая.

„Моля?!” – хлъцнах аз. Тази нещо се обърка – колко милиони трябва да си купил, за да платиш 20 лева?! Но жената продължи да се хили и извади от портфейла си единствената двайсетолевка. Размени я за няколко картончета с много скреч полета. Голямо търкане ще пада…

Бях толкова стъписана, че когато дойде моят ред, едва успях да кажа, че искам една минерална вода… добре де – шарена Карелия. Тъй като моята работа в лафка беше доста по-бърза, успях отново да видя жената с милионите – подреждаше ги в джобчетата на чантата си… вътрешните джобчета, защото външното е, нали, без цип… Изглеждаше доволна, леко усмихната – сякаш се радваше на собствения си късмет. „Ех, какъв късмет – точно тук да отворят лафка и да ми продадат толкова много талони за търкане! Само срещу 20 лева!”

Прибирайки се към вкъщи, мозъкът ми не спираше да рисува хипотези, които малко от малко да оправдаят този безумен харч. Може би жената купи всички тези талони за подаръци на внуците? Не, празниците отдавна минаха. Може би е преживяла тежка финансова загуба и в отчаянието си истерично се е впуснала в покупка на талони? Не, изглеждаше като редовен клиент. Може би вече е успяла да спечели едни сто-двеста хиляди и е решила да инвестира в още талони? Не, щеше да си купи нова чанта… с цип.

Не, това си беше една най-обикновена женица. Нищо специално нямаше в нея. Нищо не й хлопаше. Съвсем, съвсем нормална българска дама. Вероятно пенсионерка. Която едва свързва двата края с мизерните пари, които получава. Сигурно си е махнала радиаторите и следи промоциите в Кауфланд. Сигурно сърцето я боли, като види цената на лекарството за сърце. Сигурно знае точната цена на една найлонова торбичка. Сигурно има локум в дъното на един от шкафовете. И маргарин – в хладилника. Сигурно цъка с език, като види кисело зеле с цена 2,80 лева за килограм. Сигурно мисли, че сиренето от 8 лева е за едни много, много по-заможни хора.

Да, тя е редовен клиент на лафка. Тя и още безброй други хора – млади, стари, средни, руси, пълни, всякакви. Роят се пред лафка всеки ден и… търкат. И се надяват. Че нещо отвън ще дойде и ще ги спаси. Българите прекарваме голяма част от живота си в очакване на нещо отвън да дойде и да ни спаси, да промени живота ни, да ни даде, каквото искаме. В името на тази надежда сме готови да „инвестираме” една десета от месечните си доходи. Отказваме се от своята власт, воля и действие. И очакваме някой друг да направи нещо за нас. Всичко за нас. Бай Тошо от отвъдното или пък Държавната лотария…

Когато се окаже, че никой нищо не е направил, сме сърдити на всички – политици и община, деца и родители, продавачки и съседи.

Убедена съм, че ако предложа на тази жена да спестява по 20 лева месечно, тя ще ми каже, че няма възможност. Вероятно ще го каже толкова убедително, че ще й повярвам! Колко от нас твърдят, че доходите им не позволяват да спестяват? Много от нас. Не можем да си позволим да спестяваме. Не можем да си позволим по-качествена храна, нито повече книги, нито спорт, нито изкуство, нито знание. Но ето, че можем да си позволим 20 лева за талони…

Имаме безброй аргументи защо нищо не можем да направим. Имаме и безброй изисквания какво трябва да получим. Имаме купища виновници, които просто не искат да ни дадат заслуженото. Това, което нямаме, е инициатива, воля, постоянство, трудолюбие, умения, реална представа за случващото се и за нашата роля в собствения ни живот.

За протокола – 20 лева, спестени на месец, са 240 лева на година. Една съвсем сигурна „печалба”. Много по-голяма от спечеленото през лотарията. Или нещо бъркам?