В ерата на безогледното консуматорство, изнесеното свръхпроизводството, ниско платената работна ръка, агресивната реклама и евтините материали става все по належащо, логично и разбираемо да ограничаваме пазаруването. Не да спрем да купуваме, разбира се, а да подхождаме с мисъл и грижа – към собственото си ежедневие и околния свят.
Никога не съм разбирала шопинг терапията като метод за балансиране на чакрите и настроението, но преди години съм имала случаи на изхарчена заплата веднага след получаването ѝ или омитане на кредитния лимит просто за…дрехи. Предполагам, всеки е харчил неразумно, до дупка и не в подходящия момент, но когато човек има повече отговорности и е натрупал опит и знания, добре е разходите (поне основните) да станат планирани, помислени и лишени от внезапна импулсивност.
От няколко години насам имам значителен напредък в тази посока – обмисляне на покупките, минимизиране на ненужните придобивки и по-адекватно на реалните нужди пазаруване. Не знам дали заради годините, децата, свръхконсуматорската, на моменти крайно отблъскваща, съвременна култура, но някак неусетно усвоих осъзнатото пазаруване. Един от най-важните принципи, които овладях: фактът, че можеш да си позволиш нещо, не е достатъчна причина да го купиш.
Защо постоянно купуваме, кое ни кара да сме винаги тревожни, че нещо не ни достига, нека извадим наяве някои от причините:
Нямам нужда от това, но е на промоция
Възможността да купиш нещо не е мотив. Мотив би трябвало да е нуждата. Ако притежаваме 20 чифта бели маратонки, дали имаме реална необходимост от още един? Ама много са изгодни! Ясно, но промоциите са начин за търговеца да „хване“ клиента и да го накара да купи. Вероятно още на следващия ден ще има друго намаление, нова, още по-изгодна оферта. Дали е нужно да купуваме всичко, което ни се предлага на добра цена? Едва ли.
Евтиното е скъпо
Всички се изкушаваме да купим нещо евтино, което обаче се налага да сменим 10 пъти, защото просто е некачествено и се чупи/изхабява. Тогава си даваме сметка, че всъщност нищо не сме спестили.
Чупиш – сменяш
В ерата на многомилионното китайско производство, бълването на евтина и некачествена стока и артикули с ниска себестойност, които са почти за еднократна употреба, някак стана лесно да купуваме, без да мислим. Появиха се огромни физически и онлайн магазини, които предлагат от пиле мляко на народни цени, които крещят отдалече „купи ме!“. Хората вече не пазят вещите си, защото веднага могат да ги заменят с чисто нови на символична цена. Чупиш – сменяш, просто е. Просто, но не съвсем. Евтините артикули са от евтини материали, които не се рециклират, пълнят шкафовете, домовете, кофите, сметищата, океаните, планетата. Купувайки постоянно, стимулираме свръхпроизводството, а оттам замърсяването. Звучи малко далечно и отнесено, но е факт. Не на заден план е и лошото заплащане и нечовешките условия на труд, за това обикновено нито си даваме сметка, нито ни е важно, а би трябвало.
Нямам
Обикновено в началото на всеки сезон установяваме, че НЯМАМЕ НИЩО в гардероба. И започваме трескаво и спешно да купуваме дрехи. В края на всяка седмица и преди празник пък решаваме, че НЯМАМЕ НИЩО в хладилника. И се хвърляме в супермаркета като за последно. След един по-детайлен поглед обаче си даваме сметка, че просто някои дрехи сме забравили, други са ни малки/големи, трети просто са ни омръзнали – всичко това резултат на недалновидно пазаруване или моментно настроение. Хладилникът пък рядко се оказва съвсем празен и реално нямаме нужда от цялото това количество храна, защото нито можем да го приготвим, нито да го изядем.
Защо пък да не си го купя, имам нужда от разнообразие
За много хора т.нар.шопинг е обичайно развлечение, а обикалянето из молове и магазини – харесван начин за прекарване на свободното време. Разбира се, в това няма нищо лошо, но когато стане единствена форма на разпускане и релакс, явно нещо не е наред. Безкрайното пазаруване и разглеждане създава на подсъзнателно ниво постоянна тревожност – имам ли всичко; това е ново, нямам го; това ми харесва, но не мога да си го позволя; какво купуват другите; имам ли всичко, което другите имат. Уж си почиваме, а всъщност се натоварваме с куп ненужни въпроси и колебания, които ни човъркат коварно.
Ще купя днес, защото утре може да нямам възможност
Обществата, които са преживели някаква форма на авторитарен режим, имат склонност към презапасяване и купуване на принципа „за всеки случай“. 30 чифта чорапи, 50 консерви боб, по три панталона от един модел – всичко се трупа в килера за черни дни. Но дори и да не знаем от опит какво е диктатура или тоталитарен строй, съвременната търговия също насърчава този тип пазаруване – 2 на цената на едно, три за левче, цял кашон с 20% намаление. Дали реално такива количества са ни необходими и биват използвани по предназначение и в срок – остава под въпрос.
Искам да притежавам
Желанието за собственост и притежание е съвсем нормално човешки качество – така си създаваме сигурност, комфорт, спокойствие. Въобразяваме си, че стъпваме на устойчиво пространство, в което сме господари. Истината е, че вещите са просто вещи и едва ли имат свойството дълготрайно да влияят на нашето самочувствие и увереност.
Всички имат продукт Х, искам го и аз
Мнозина смятат, че притежаването на марков предмет ще валидира и затвърди принадлежността им към дадена прослойка. Затова отчаяно и непрекъснато се стремят да купуват това, което имат останалите. Дали е марка кола, модел маратонки или модна чанта, няма значение. Дори не е важно реално дали им харесва, важното е, че вече са в групата на „избраните“.
Покупката запълва дупката
Независимо дали са проблеми в работата, неудовлетвореност от професията и кариерния път, лични несгоди, романтични неволи, фрустрации от ежедневен тип, травми в детството или объркани отношения, всички имаме навика да компенсираме тези дупки с…покупки. Храна, дрехи, мебели, техника – неща, които си въобразяваме, че ще ни направят по-щастливи и спокойни. Този ефект обаче е само временен и дупката отново зейва. Тогава идва следващият шопинг и порочният кръг се затваря.
Така правят всички
Ако група хора нарече даден предмет жълт, а той всъщност е зелен, много вероятно е и вие да се разколебаете, въпреки доброто си зрение. Така е и с пазаруването – масовият вкус и тенденциите до голяма степен определят и нашите собствени. Купуваме ненужни неща, защото така трябва. А защо така трябва – трудно можем да си отговорим на този въпрос.
Не умея да планирам
Хаосът в пазаруването често е въпрос на лоша организация и лична небрежност. Дублирани хранителни продукти или „купих си нещо, което вече имам, но стои най-отзад в гардероба“, са сред най-честите примери. Хаотични семейни разходи, липса на поне груб бюджет и лоша комуникация са няколко от причините. Планирането безспорно изисква дисциплина и график, не всички обаче умеем да подчиняваме ежедневието си на подобен ритъм.
Очаквайте и втората част от статията на Мария, в която ще ни разкаже как да оптимизираме бюджета си с доза въображение и лесно приложими идеи...
Скъпо хоби ли е фотографията?
Инфлуенсърството – новата професия
Бюджетна сватба - мисията е възможна!
Разходите, без които може би можем
